Легенди в бокса ....

Мохамед Али, роден Касиус Марселус Клей младши на 17 януари 1942 г., е американски боксьор и бивш трикратен световен шампион в тежка категория. През 1999 г. Али е коронован за “Спортист на столетието” от Sports Illustrated. Той също така печели шампионата на Северноамериканската боксова федерация и олимпийски златен медал.
Али е роден в Луисвил, Кентъки. Кръстен е на своя баща, Касиус Марселус Клей старши, който на свой ред носи името на аболициониста и политика от 19 в. Касиус Клей. Али променя името си след като се присъединява към “Ислямска нация”, а впоследствие приема сунитската форма на исляма през 1975 г.

Биография
========
Касиус Марселус Клей мл. е роден в Централната болница на Луисвил в 6,35 следобед на 17 януари 1942 г. Баща му, Клей старши рисувал билбордове и знаци, а майка му – Одеса Грейди Клей, била домакиня. Макар че Клей старши е методист, той позволява на Одеса да възпита и двамата му сина като баптисти.

Ранна боксова кариера
=================
Златен медал на Олимпийските игри през 1960 г. в Рим в полу тежка категория.
Високият 1,91 Али има твърде необикновен стил за боксьор тежка категория. Вместо да използва обичайният прийом да държи ръцете си високо, за да защити лицето, той се осланя на способността си да избягва ударите. Първоначално той е насочен към бокса от луисвилския полицай Джо Е. Мартин, който вижда 12-годишният Касиус Клей разгневен, защото колелото му било откраднато. Мартин води Клей при първия му треньор, Фред Стоунър, който остава с него през цялата му аматьорска кариера. Последната му аматьорска загуба е от Кент Грийн в Чикаго, който казва, че е последният човек, който би могъл да победи шампиона до загубата му от Джо Фрейзиър през 1971 г. като професионалист. Под ръководството на Стоунър Клей печели 6 титли “Златна ръкавица” в Кентъки, две национални титли “Златна ръкавица”, националната титла на Аматьорския атлетичен съюз и златен медал от Олимпийските игри в Рим през 1960 г. В края на кариерата му като аматьор, неговият рекорд е 100 победи и 5 загуби.
Касиус Клей едва успява да завърши гимназията в Луисвил, местната сила в баскетбола, като се класира на 369 място от 391 завършващи през 1960 г. и често пътува за мачове през уикендите. Един от директорите, на име Атууд, изказва мнение пред своите колеги, че на това момче трябва да се даде сертификат за присъствие, защото “един ден то ще печели повече от всеки в тази стая.”

След своя олимпийски триумф Али се връща в Луисвил, за да започне професионалната си кариера. Там, на 29 октомври 1960 г. Касиус Клей за първи път печели професионален мач в шест рунда, над Tunney Hunsaker, който е бил полицейски началник във Файетвил, Западна Вирджиния. От 1960 до 1963 г. младият боец натрупва рекорд от 19 победи и 0 загуби с 15 нокаута. Побеждава боксьори като Тони Есперти, Джим Робинсън, Дони Флийман, Алонзо Джонсън, Джордж Логан, Уили Бесманоф, Ламар Кларк (който е спечелил своите предишни 40 мача с нокаути), Дау Джоунс и Хенри Купър.Изгражда си репутация като правилно предсказва рунда, в който ще довърши опонентите си и като се хвали преди триумфите си. Клей признава, че е възприел последната тактика от Горджъс Джордж – друг посредствен ТВ-борец, който привлича хиляди фенове на арените с надеждата да го видят как губи и така да бъде “затапен”.

Сред жертвите на Клей са Сони Банкс (който го нокаутира по време на мача), Алехандро Лаворанте и по-възрастния Арчи Мур (боксова легенда, който е участвал в над 200 мача и е бил треньор на Клей допреди Анджело Дънди). Клей смята, че е използвал Мур като треньор, но Мур настоява, че самонадеяният “Луисвилски нахалник” е изпълнявал дребни работи в тренировъчния лагер, като миене на чинии и почистване. Той също така намеква, че е използвал своя идол Шугър Рей Робинсън като мениджър. Само че Клей среща Дънди за първи път, когато последният е в Луисвил с шампиона Уили Пастрано. Тийнейджърът, носител на “Златна ръкавица”, Клей отива в хотела на боксьора, вика Дънди по телефона и го моли да се качи в стаята му. Веднъж влязъл там, той пита Дънди (който по това време работи с шампионите Шугър Рамос и Кармен Базилио) с какво се хранят бойците му, колко дълго спят, колко бягат и колко дълги са спарингите им.
След това Клей печели оспорвана победа в 10 рунда над Дъг Джоунс. Срещата получава името “Боя на годината” за 1963. Следващата среща на Клей е срещу Хенри Купър, който го нокаутира с удар с левия круше (left hook) към края на четвъртия рунд. Срещата е спряна в петия рунд, заради дълбок разрез по лицето на Купър.

Въпреки тези близки разговори, той става основният съперник за титлата на Сони Листън. Въпреки внушителния рекорд на Клей, от него не се очаква да победи шампиона. Боят трябвало да се състои на 25 февруари 1964 г. в Маями, Флорида. По време на претеглянето предишния ден, все така самохвалния Али – който често се присмивал на Листън по време на подготовката им, като го наричал “голямата грозна мечка” и не само – заявил, че ще “се рее като пеперуда и ще жили като оса” и обобщава стратегията си да избягва атаките на Листън със следната реплика: “Ръцете ти не могат да ударят нещо, което очите не виждат.”
Али се подиграва на Листън в мача-реванш, който продължава по-малко от един рунд.

Първа битка за титла
=================
Въпреки изявленията си обаче, Клей има план. Заблуден от повишеното настроение и нервност на Клей, Листън е твърде самонадеян и се оказва неподготвен за друг резултат освен за бързо спиране. В първия рунд бързината на Клей го запазва далеч от силната глава и удари с тяло на Листън, докато самият той използва предимството на тежестта си, за да пласира ефективни удари.

До третия рунд Клей вече е спечелил надмощие и успява да направи прорез под окото на Листън. Листън си възстановява част от точките в четвърти, докато Клей е заслепен от чужда субстанция. Така и не е потвърдено дали това е някакво вещество, използвано за раната на Листън, или е нанесено по ръкавиците на Листън с нечестна цел. Така или иначе, авторът, историкът на бокса и вътрешен човек Берт Шугър, си припомня поне два други мача на Листън, в които се е случвала подобна ситуация и не изключва възможността за умишлена измама.
Какъвто и да е случаят, Листън започва четвъртия рунд агресивно, с очевидното намерение да приключи мача. Докато Клей се опитва да възстанови зрението си, той се опитва да избягва нападенията на Листън. Успява да се задържи извън обсега му, докато потта и сълзите прочистват чуждото вещество от очите му, като отговаря с вихрушка от комбинации към края на петия рунд. През шестия той вече търси финал и е надделял над Листън. Листън шокира света, когато не излиза за седмия рунд, за да продължи мача. По-късно той заявява, че е наранил рамото си.
Касиус Клей става все по-уверен с всеки рунд. Той наистина “разтърсва света”, както е обещал, че ще направи.

Промяната на името
==============
След като печели шампионата, той сензационно разкрива, че е член на Ислямска нация (често наричана “Черните мюсюлмани” по това време) и Нацията му дава името Касиус Х, пренебрегвайки презимето му като символ на заробване от неговите предци, каквато е практиката и с други членове на групата. В петък, 6 март 1964 г. Малкълм Х взима Клей на организирана обиколка из сградата на ООН (за втори път). Малкълм Х обявява, че на Клей ще му бъде дадено “Х”. Същото нощ Елиа Мухамад записва изявление по телефона, което да бъде излъчено по радиото, че Клей ще бъде преименуван на Мохамед (който е достоен за прослава) Али (четвъртият праведен халиф). Само неколцина журналисти (най-вече Хауърд Косел) приемат изявлението по това време. Уважаваният боксов коментатор Дон Дънфи се обръща към шампиона с новото му име, както правят и британските репортери. Приемането на това име символизира новата му идентичност като член на Ислямска нация. Клей е открил Нацията по време на турнира “Златната ръкавица” през 1959 г. в Чикаго и дори е написал доклад за нея в гимназията. Учителите му в Луисвилската централна гимназия са били притеснени, че младеж с толкова голям потенциал изразява интерес към националистичната доктрина. Те го разубеждават да не се въвлича. Много спортни писатели от началото на 60-те години съобщават, че братът на Али, Руди Клей, приема първи исляма (сочи се годината 1962). Други пишат, че Клей е виждан на мюсюлмански сбирки две години преди мача му с Листън. Версията на самия Али е, че е купил копие от вестника “Речите на Мохамед” от мюсюлманин в Чикао и 45 оборотна плоча на Министър Луис Х (по-късно Фаракан), наречена “Раят на белия човек е ад за чернокожия”.

Виетнамската война и криза в кариерата
============================
През 1964 г. Али пропада на квалификационния изпит за въоръжениет сили, защото писмените и говорните му умения са под необходимото ниво. През 1966 г. обаче изпитите са ревизирани и Али е преквалифициран в 1А. Той отказва да служи в щатската армия по време на Виетнамската война заради религиозните и етичните си убеждения, защото “войната е против учението на Свещения Коран. Не се опитвам да се скатавам. Ние не трябва да взимаме участие във войни, освен в обявените от Аллах или от неговия Пророк. Не взимаме участие в християнските войни или във войните на други неверници.” Али добавя също: “Аз нямам спор с Виетконг” и “Никой от Виетконг не ме е наричал негър”.

Али отказва да отговаря на името Касиус Клей, като заявява, както е бил инструктиран от своя ментор от Ислямска нация, че Клей е име, дадено на неговите робски предци от белите хора. Като отказва да отговаря на Клей, личният живот на Али се изпълзва с противоречия. В крайна сметка на Али е забранено да се бие за САЩ и е принуден да приема състезания в чужбина през по-голямата част от 1966 г.
От реванша му с Листън през май 1966 г. до последния му бой срещу Зора Фоули през март 1967 г., той защитава титлата си девет пъти – доста активен график за този период. Али има назначена среща с шампиона на Световната боксова асоциация Ърни Терел в унификационна среща в Торонто на 29 март 1966 г., но Терел се оттегля и Али печели победа в 15-рундов мач срещу заместника му Джордж Чувало. След това той заминава за Англия и побеждава Хенри Купър и Брайън Ландън със спиране заради разрези. Следващата защита на Али е срещу германския левичар Карл Милденбергер, първият гераманец, който се бори за титлата след Макс Шмелинг. В един от най-трудните мачове в живота си, Али спира съперника си в дванайсетия рунд.
Али се връща в САЩ през ноември 1966 г., за да се срещне с Кливланд Уилямс Голямата котка в Хюстън Астродом. Година и половина преди мача Уилямс е бил прострелян в стомаха от упор от тексаски полицай. В резултат на това той се бие само с един бъбрек, с десет фута (три метра и нещо) тънки черва и с по-къс ляв крак от нараняване на нерва от куршума. Али побеждава Уилямс в три рунда.
На 6 февруари 1967 г. Али се връща на боксовия ринг в Хюстън, за да се срещне с Теръл в мач, който се превръща в един от най-грозните в историята на бокса. Теръл е разгневил Али, като го е нарекъл Клей, и шампионът се заклева да го накаже за тази обида. По време на боя Али продължава да крещи на своя опонент “Какво е името ми, чичо Том... Какво е името ми”. Теръл страда 15 рунда брутално наказание и губи 13 от 15 рунда в решението и на двамата съдии, но Али не го нокаутира. Аналитиците, включително няколко, които коментират за ЕSPN специалното предаване на спортните канали “Ударът на Али”, предполагат, че мачът продължава само защото Али искал да накаже и унижи напълно Теръл. След мача, Текс Моул пише: “Това беше чудесна демонстрация на боксови умения и варварска изява на жестокост.”
Действията на Али – отказът му от военна служба и привличането му на страната на Ислямска нация, го превръщат в гръмоотвод за противоречията и превръщат премият, но популярен бивш шампион в една от най-емблематичните и противоречиви фигури на епохата. Появите му на сбирки на Ислямска нация заедно с лидера й Елиа Мохамед и заявяването на вярност към него по времето, когато Америка се отнася към това с подозрение – ако не и с откровена враждебност – прави Али мишена на възмущение и подозрение. Понякога Али изглежда дори провокира подобни реакции с позициите си, които варират от подкрепа на гражданските права до открито поддържане на сепаратизма. Веднъж например той заявява във връзка с интеграцията: “Ние, които следваме Елиа Мохамед, не искаме да бъдем насилвани да се интегрираме. Интеграцията е погрешна. Не искаме да живеем с белите хора. Това е всичко.”
Както и по повод на смесените бракове: “Нито един интелигентен черен мъж или черна жена, които са със здравомислещия си черен ум, не искат бели момчета или момичета да идват в домовете им и да се женят за техните черни синове и дъщери.”
Наистина религиозните вярвания на Али по това време включват идеята, че белите хора са “дяволи” и, че белите не са “праведни”. Али настоява, че белите хора мразят черните.

Към края на 1967 г. Али е лишен от титлата си от професионална боксова комисия и не му е позволено да се бие професионално за повече от три години. Той също така е обвинен, че е отказал записване в армията и е осъден на пет години затвор. По време на тези години изгнание, Али се бори да обжалва присъдата. Той остава в светлината на общественото внимание и подкрепя себе си като произнася речи, основно на срещи на колежански общности, които се противопоставят на Виетнамската война.
През 1970 г. му е позволено да се бие отново. На 28 юни 1971 г. в делото “Клей срещу САЩ” Върховният съд отменя присъдата му.

Завръщането
==========
През 1970 г. Али най-сетне е в състояние да си възстанови лиценза за боксиране. С помощта на един щатски сенатор, му е дарен лиценз да се боксира в Джорджиа, защото това е единственият щат в САЩ без боксова комисия. През октомври 1970 г. той се завръща и спира Джери Куори след три рунда. Скоро след този мач, Върховният съд на Ню Йорк постановява, че на Али незаконно му е бил отказан лиценз. След като му е позволено да се бие в Ню Йорк, той се среща с Оскар Бонавента в Медисън Скуеър Гардън през декември 1970 г. След тежки 14 рунда Али спира Бонавента в 15-ия, подготвяйки пътя си към мача за титлата срещу Джо Фрейзиър.

Боят на века
=========
Али и Фрейзиър се срещат на 8 март 1971 г. в Медисън Скуеър Гардън. Мачът, познат като “Боят на века”, е един от най-нетърпеливо очакваните срещи на всички времена и остава един от най-известните. Той представя двама умели, непобеждавани бойци, които са основателни претенденти за титлата в тежка категория. Боят оправдава огромните очаквания и Фрейзиър затвърждава победата си като поваля своя противник със силен ляв удар в 15-ия и последен рунд. Франк Синатра – неуспял да се добере до близко до ринга място – прави снимки за “Лайф Магазин”. Легендарният боксов конферансие Дон Дънфи, както и актьорът и фен Бърт Ланкастър организират излъчването на мача, което е следено от милиони хора.

Фрейзиър запазва титлата си с единодушно решение, като така осигурява първата професионална загуба на Али.
През 1973 г. след серия от победи над най-добрите съперници в тежката категория в една кампания за предизвикване на среща-реванш с Фрейзиър, Али си разделя два мача с Кен Нортън (в срещата, която губи от Нортън, челюстта му е счупена), преди да победи Фрейзиър (който е загубил титлата от Джордж Форман) по точки в реванша им от 1974 г. и да спечели поредната стъпка към титлата.

Тътена на джунглата
==============
Али си възвръща титлата на 30 октомври 1974 г. като побеждава шампиона Джордж Форман в странния мач в Киншаса, Заир. Огласяван като “Тътена на джунглата”, мачът е организиран от Дон Кинг.
Почти никой, дори и дългогодишният поддръжник на Али, Хауърд Косел, не дава на бившия шампион шанс да победи. Аналитиците посочват, че Али е имал четири тежки мача с Джо Фрейзиър и Кен Нортън и е спечелил два от тях, докато Форман е съкрушил и двамата във втория рунд.

Мачът се превръща в политически символ. Али представлява Черното самосъзнание и се бори срещу бялата сила, докато Форман представлява американската арогантност. Али е повсеместно популярен в Заир и има ентусиазираната подкрепа на тълпите за този силно преекспониран мач.
По време на срещата Али прилага необичайна стратегия. Докато го водят към ринга, той декларира, че ще “танцува” и ще използва скоростта си, за да се пази настрани от Форман и да го надвие?!. Само че в първия рунд Али се насочва право към шампиона а започва да го удря с рядко използван удар, познат като десен hand lead. Али хваща Форман девет пъти по време на първия рунд с тази техника, но не успява да го нокаутира. След това той решава да извлече полза от единествената слабост на младия шампион – неговата издръжливост. Форман е спечелил 37 победи в 40 срещи с нокаут, повечето от които за три рунда, а предишните му осем мача не са стигнали и до втория рунд. Али вижда възможност да издържи повече от него и залага на това. Във втория рунд той се оттегля към въжетата и предизвиква Форман да го удари, докато му отвръща и напада с думи по-младия мъж. Планът на Али е да разгневи Форман и да омекоти най-добрите му удари, за да го изтощи физически и психически. Докато Форман пласира широки попадения в тялото на Али, Али отвръща с жилещи прави удари в главата на Форман. Шампионът отправя стотици удари в седемте рунда, но с все по-намаляваща техника и ефективност. По-късно това е наречено Rope-a-dope (тактика, при която единият участник се преструва, че е притиснат към въжетата, докато противникът му го напада с удари).
Към края на седмия рунд Форман вече е паднал духом и Али го поваля с комбинация в центъра на ринга в началото на осмия. Форман не успява да се изправи при броенето и Али си възвръща титлата.
“Тътенът на джунглата” е тема на спечелилия “Оскар” през 1996 г. документален филм “Когато бяхме крале”. Мачът е класиран на седмо място от Британската телевизионна програма “Стоте най-велики спортни събития”.

Али става сунит
============
Али се оттегля от сектата Ислямска нация и се обръща към сунитския ислям през 1975 г. В автобиографията, написана заедно с дъщеря му Хана Ясмин през 2004 г., той приписва промяната на промяната в сунитския ислям, направена от У.Д. Мохамед след като спечелва контрол над Ислямска нация след смъртта на Елиа Мохамед през 1975 г.

Роки
====
На 24 март 1975 г. Али се бори срещу Чък Уепнър в Кливланд – мач, който ще вдъхнови спечелилия “Оскар” филм “Роки”. По ирония на съдбата обаче точно опонентът на Али е този, които осигурява вдъхновението за най-известният измислен боксьор в историята. Уепнър е посредствен боец, който си печели прехраната като продавач на алкохол и охранител. Уепнър носи прякора The Bayonne Bleeder и макар да е класифициран, го възприемат за злополучен неудачник и лесна плячка. Уепнър обаче е тренирал два месеца и макар да губи с технически нокаут в 15-я рунд, успява да свали Али на земята с тяло в деветия. Силвестър Сталоун вижда мача през своята призма и концепцията за Роки Балбоа – непознатият клубен боец, който успява да издържи 15 рунда срещу шампион тежка категория – се ражда. Шампионът в т.к. Аполо Крийд, изигран от Карл Уедърс, има за прототип Али.

Трила ин Манила
============
През 1975 г. Али отново има назначен мач с Джо Фрейзиър. Очакванията за мача са огромни, за този финален сблъсък между двамата велики шампиони. Честите обиди на Али, клеветите и стихотворенията увеличават очакването и вълнението. След 14 изтощителни рунда треньорът на Фрейзиър Еди Фъч отказва да му позволи да продължи. Али е цитиран да казва след мача: “Сигурно така се усеща смъртта” и поздравява Фрейзиър за смелите му исиля. “Ринг Мегъзин” нарича този сблъсък “Боят на годината” за 1975, пета година, в която мач на Али печели подобно определение. Този мач е бил наричан най-великият от мнозина. Али печели много от ранните рундове, но Фрейзиър осъществява завръщане в средните. Към късните рундове обаче Али затвърдява предимството си и боят е спрян заради подуването на очите на Фрейзиър, които се затварят.

1976-та година става свидетел как Али нокаутира двама предимно непознати опоненти, белгийският каменоделец Жан-Пиер Копман и английският боксьор Ричард Дън. На 30 април 1976 г. Али се среща с Джими Янг в Ландоувър, Мериленд. Али тежи 230 паунда, най-тежкият момент в кариерата му досега. Съдиите, избрани от Дон Кинг, му дават победата след 15 рунда. През септември той играе третия си мач срещу Кен Нортън на Янки Стейдиъм. И в това силно оспорвано състезание съдиите единодушно обявяват Али за победител.
Али задържа титлата до февруари 1978 г., когато губи от Олимпийския шампион за 1976 г. Леон Спинкс, забележителен заради липсата на професионален опит на Спинкс (той има само 7 боя). В реванша през септември в Ню Орлиънс “Супердом”, корнъра на Спинкс Джорджи Бентън напуска ринга след 6-я рунд и по-късно коментира, че не е помислил, че мачът е нечестен. Али печели след 15 рунда над дезориентирания Спинкс. После на 27 юни 1979 г. той обявява, че се оттегля и освобождава титлата.

Последно завръщане и оттегляне
========================
Това оттегляне обаче е за кратко и на 2 октомври 1980 г. Али предизвиква Лари Холмс за еквивалента на Световната боксова асоциация на световната титла в тежка категория. В търсене да запише поредния си рекорд като първия боксьор, спечелил титлата в категорията четири пъти, Али губи с технически нокаут в 11 рунд, когато Дънди не му позволява да излезе на рунда. Мачът с Холмс, обявен за “Последното ура”, е бой, който много почитатели и експерти възприемат с пренебрежение, защото в него се представила “изродена версия” на Али. Холмс е бил спаринг партньор на Али, когато е бил начеващ боксьор. И така някои възприемат резултата от боя като символично “предаване на факлата”. Холмс дори по-късно приема, че макар да е доминирал в боя, той е сдържал ударите си от чист респект пред своя идол и бивш работодател. След мача става ясно, че Али е бил прегледан в клиниката “Майо” и резултатите са шокиращи. Той е признал, че има изтръпване в ръцете и завалване на речта. Прегледът разкрива, че той всъщност има дупка в мембраната на мозъка си. Дон Кинг обаче задържа изявлението си и позволява на мача да продължи.
Въпреки очевидната категоричност на загубата си от Холмс и все по-подозрителното здравословно състояние, Али се бие още един път. На 11 декември 1981 г. той се изправя срещу изгряващия си съперник и бъдещ световен шампион Тревор Бербик в мач, който е провъзгласяван за “Драма в Бахама”. Тъй като Али е широко възприеман като повреден боец, малко американски зали проявяват интерес да бъдат домакини на двубоя и малко фенове изразяват интерес да присъстват на него или да го гледат. В сравнение с мегабоевете на Али на широко известни места в началото на кариерата му, този мач се състои в истинска неизвестност, в Насау. Макар че Али се представя по-добре срещу Бербик, отколкото срещу Холмс десет месеца по-рано, той все пак губи в десетия рунд и победата е единодушно дадена на Бербик, който е на 27 и следователно с 12 години по-млад.
След тази загуби Али се оттегля за постоянно през 1981 г. Рекордът в кариерата му е 56 победи (37 с нокаут) и 5 загуби; той е три пъти Световен шампион по бокс в тежката категория.

Наследството на Али
===============
Мохамед Али побеждава почти всеки от шампионите тежка категория на своето време. Време, което е наречено Златната ера на бокса тежка категория. Али е наречен „боец на годината” от „Ринг Мегъзин” повече пъти, отколкото всеки друг боксьор и е участвал в повече от неговите „боеве на годината”, отколкото всеки друг. Той също така е включен в Международната боксова зала на славата и е побеждавал седем други участници в нея. Той също така е един от тримата боксоьори, обявени за „спортсмен на годината” от „Спортс Илустрейтид”. Той се смята за един от най-добрите (pound for pound – терминът се отнасял за спортисти в бойци с бойци от друг спорт или категория, но не знам как е на бг) боксьори в историята. Той е истински майстор в себеизтъкването си, а неговата психологическа тактика преди, по време и след мачовете е много ефективна. Това е върховното му умение, което му позволява да достигне до върха и да задържи позицията си.
През 1978 г., три години преди окончателното оттегляне на Али, градският съвет в родния му Луисвил, Кентъки, гласува с шест на пет да преименува Уолнът Стрийт в булевард „Мохамед Али”. По това време решението е противоречиво и само за седмица градът поставя 70 улични знака, 12 от които са откраднати. По-рано през същата година, комитет на Джеферсън Каунти Пъблик Скуул решава да преименува Централната гимназия в негова чест, но идеята не е одобрена. С времето преименуването на булеварда, както и на самия Али, се приема в родния му град.

В пенсия
=======
През октомври 1983 г. на Али е поставена диагноза Паркинсонизъм или „синдром на Паркинсон”, което не е същото като „болест на Паркинсон” – вследствие на което двигателните му функции започват бавно да се влошават. Макар че лекарите на Али не са единодушни дали симптомите са причинени от бокса, или не, и дали състоянието му е дегенеративно, или не, окончателната диагноза е установена на „боксьорски паркинсонов синдром”. Към края на 2005 г. беше съобщено, че състоянието му се е влошило значително.

Според документалния филм „Когато бяхме крале”, когато Али е бил попита дали съжалява, че се е боксирал толкова, че да се увреди, той отговаря, че ако не се е боксирал, е щял все още да бъде бояджия в Луисвил, Кентъки.
Въпреки болестта си, Али остава любима и активна обществена фигура. В последно време е включен в класацията на „Форбс” за известни личности под номер 14, след Доналд Тръмп. През 1985 г. е гостуващ съдия във встъпителната среща на WrestleMania. През 1987 г. е избран от Калифорнийската фондация за двестагодишнината на американската конституция за олицетворение на жизнеността на американската конституция и Закона за правата в различни активности. Али се носи върху сала по време на парада „Турнира на розите” през 1988 г., който е кулминацията в честването на 200-годишнината. Той също така публикува една устна история „Мохамед Али: неговият живот и време с Томас Хаузер”, през 1991 г.
Получава наградата „Духа на Америка”, която го провъзгласява за най-почитания американец в света. През 1996 г. той получава честта да запали огъня на Летните олимпийски игри в Атланта, Джорджия.

Али се появява през 1998 г. на финала на Австралийската футболна лига, където Антъни Прат го придумва да наблюдава играта. Той също така поздравява бегачите на стартовата линия в Лосанджелиския маратон всяка година.
През 1999 г. Али получава специална eднократна награда от BBC на годишната церемония за награждаването на Спортна личност на годината на BBC, а именно наградата на BBC за спортист на века. В гласуването той получава повече гласове отколкото всички останали четирима кандидати взети заедно. Дъщеря му Лейла Али също става боксьор през 1999 г., въпреки предишните заявления на баща й срещу женския бокс през 1978 г.: „Жените не са създадени, за да бъдат удряни в гърдите и лицето... тялото им не е направено, за да бъде удряно тук [сочи гърдния си кош]. Да бъде удряно в гърдите... силно... и всичко останало.”

На 13 септември 1999 г. Али е обявен за „Атлет на века на Кентъки” от Kentucky Athletic Hall of Fame в церемония в Голт Хаус Ийст.
През 2001 г. е заснет биографичният филм „Али” с Уил Смит като Мохамед Али. Филмът получава смесени отзиви, а положителните са предимно към играта. Смит и поддържащият го актьор Джон Войт получават номинация за „Оскар”. До участието си във филма, Смит постоянно отказва ролята на Али, докато самият Мохамед Али го моли лично да приеме. Според Смит първото нещо, което Али му казал било: „Ти не си достатъчно красив, за да играеш мен.”

Али получава Президентския медал на свободата на церемония в Белия дом на 9 ноември 2005 г. и престижния Златен медал за мир на Ото Хан на Германската асоциация на ООН в Берлин за своята дейност в американското движение за граждански права и в ООН (17 декември 2005).

На 19 ноември 2005 г. (19-та годишнина от сватбата на Али) в Луисвил, Кентъки отваря врати некомерсиалният център “Мохамед Али”, построен за 60 милиона долара. Освен че излага предмети, свързани с боксовата му кариера, центърът се фокусира върху съществени теми като мира, социалната отговорност, уважението и личностното развитие.
Според уебсайта на центъра “Откакто се е оттеглил от боксирането, Али се е посветил на хуманитарни проекти по целия свят. Той е отдаден сунит и пътува по цялата планета, като свързва името и появите си с облекчаването на глада и бедността, подкрепя образователните усилия от всички видове, подпомага осиновяването и насърчава хората да се уважават и да се разбират по-добре. Изчислено е, че той е помогнал за осигуряването на храни на стойност повече от 22 милиона за гладните. Али пътува средно повече от 200 дни годишно.”
На 2 януари 2007 г. във Федекс Ориндж Боул Али е почетен капитан на Луисвилските кардинали, носи тяхната фланелка с №19. Придружаван е от голф-легендата Арнолд Палмър, който е бил почетен капитан на “Уейк Форест”, Димън Дийкънс и от звездата на “Маями Хийт” Дуейн Уейд.
Един младежки клуб в родния град на Али отглежда вид роза (Rosa ali), която е кръстена на него.

Понастоящем Али живее в Скотсдейл, Аризона с четвъртата си жена, Йоланда Али, Лони. Те притежават къща в Бериен Спрингс, Мичиган, която в момента се продава и от 9 януари 2007 г. са купили къща в източната част на Джеферсън Каунти за 1 875 000 долара.

Място в историята на бокса тежка категория
===============================
Сред историците на бокса има спорове за това кой е всъщност най-великият боксьор в тежката категория на всички времена. Една класация от 1998 г. на “Ринг Мегъзин” обявява Али за най-великият.

Личен живот
==========
Мохамед Али се е женил четири пъти и има 7 дъщери и двама сина. Той се среща с първата си жена, която е сервитьорка, Sonji Roi, приблизително месец преди да се оженят на 14 август 1964 г. Възраженията на Рой по отношение на някои мюсюлмански обичаи и особено към облеклото на жените допринасят за разпадането на брака им и те се развеждат на 10 януари 1966 г.
На 17 август 1976 г. Али се жени за 17-годишната Белинда Бойд. След сватбата тя сменя името си на Калила Али, следвайки мюсюлманската традиция, но все още е наричана Белинда от старите си приятели и семейството си. Двамата имат четири деца. Най-старата дъщеря на Али, Мариам, е родена през 1968 г. Близначките Джамила и Рашеда са родени през 1970 г. Единственият биологичен син на Мохамед Али, Мохамед Али младши, е роден през 1972 г. Междувременно обаче Али започва връзка с млада жена на име Вероника Порше през 1974 г. Тя е една от четирите момичета на плакатите, които обявяват боят в Заир срещу Джордж Форман. До лятото на 1977 г. вторият брак на Али е приключил и той се жени за Вероника. Докато се оженят, те вече имат момиче – Хана, и Вероника е бременна с второто им дете. Втората им дъщеря, Лайла Али, е родена през декември същата година.

По-късно Лейла Али следва кариерата на баща си, като накрая става шампион в IBA, WIBA и IWBF.
До 1968 г. Али и Вероника се развеждат.

На 19 ноември 1986 г. Али се жени за четвъртата си жена, Йоланда Али, Лони. Двамата се познават от началото на 60-те години в Луисвил. Когато се срещат за първи път, Али е на 22, а Йоланда на 6. Майките им са близки приятелки, макар че Лони Али отрича популярното мнение, че някога Мохамед Али се е грижел за нея. Двамата имат един осиновен син, Асаад.

Али има още две дъщери – Мия и Калиа, от извънбрачни връзки.