Истинската история на нунчаку

Из книгите, посветени на бойните изкуства, се шири митът, че нунчаку произлиза от верига, млатило за биене на ориз, превърнато от японските селяни в страшно оръжие, с което те се биели срещу самураите. Но в този мит има цели четири груби грешки. Нунчаку не е японско оръжие, не е било верига за вършеене на ориз, не е било измислено от селяните и не се е използвало срещу самураите.

Нунчаку във вида, в който го познаваме, произхожда от Окинава, днес част от Япония. Окинава се намира почти по средата между Тайван и основните острови на Япония, и е най-големият от островите на архипелаг Рюкю (буквално въже), дълга около 650 мили верига от малки острови между Япония и Тайван.

Окинава днес е японска, но окинавците не са японци, имат различна култура и език, макар последният постепенно да се измества от японския. Японският език дори не съдържа дума за обозначаване на "нунчаку" - когато трябва да се напише "нунчаку", се използва посричково изписване "ну-н-ча-ку" на катакана - сричково-фонетичната азбука, с която японците изписват заемки и чуждици, или китайския йероглиф за "палка от две части" ("цеп (верига) от две части"), който на китайски се чете "шуан-цзе-гун", на окинавски - "нун-ча-кун", а на японски "со-сецу-кон".

Мнозина смятат, че нунчаку води произхода си от цепа за вършеене на ориз (уцу) - но това е заблуда. За да се убедите, е достатъчно да си представите, че трябва да млатите с нунчаку (при това не с върха, а с цялата повърхност на палката) лежащите на земята стъбла - за тази цел ще трябва да се сгънете на две, почти забили нос в коленете си и при всяко замахване ще се удряте по гърба. Друго решение е да коленичите, но всеки, който е стоял на колене върху ориз, ще ви каже, че това не е особено функционално. Истинският окинавски цеп - както впрочем и японският, китайският или европейският - има дръжка с дължината на човешки ръст, така че с него може да се удря по земята, без да се сгъваш неестествено. По тази причина версията за произхода на нунчаку от млатилото за ориз е несъстоятелна. Причина за объркването, както изглежда, е както конструктивното сходство на млатилото и нунчаку, така и фактът, че в арсенала на окинавското кобуджуцу влиза друго оръжие - боен цеп (учибо), който действително е модификация на селския цеп.

Съществуват няколко по-правдоподобни версии за това кой предмет е послужил за прототип на нунчаку. Най-убедителната от тях (подкрепяна от множество съвременни майстори на кобудо) е, че оригиналът на нунчаку е конски мундщук (металната част на юздата). Първоначално палките са били извити, както е при юздите, но постепенно уредът е еволюирал до познатия ни вид с две прави палки. Има и версии, че нунчаку може да произлиза от инструмент за белене на кората на банановите дървета (от окинавската бананова кора се изработвали отлични тъкани). Според друга, също признавана от авторитети, версия, оръжието, послужило за прототип на нунчаку, е донесено в Окинава от китайските емигранти. Косвено потвърждение на тази версия е фактът, че за обозначението на нунчаку се използва дума, заимствана от китайския език.

Как мирното оръдие на труда се е превърнало в смъртоносно оръжие и кой го е използвал? За да отговорим на тези въпроси, нека да направим кратка разходка из историята на Окинава.

През 1429 г. крал Шо Хаши, основател на династията Шо, обединил трите области на Окинава (Хокудзан, Нандзан и Чудзан), като създал кралството Рюкю със столица град Шури. Така Шо Хаши разполагал с територия от обединени княжества, но не и с единна държава. Всеки феодал, установен в собствения си замък, управлявал владенията си по своя воля, разполагал със собствена армия, налагал свои данъци и свои закони, раздавал собствено правосъдие. Процесът на обединение на тези владения продължил около 50 години и бил завършен от един от наследниците на Шо Хаши - крал Шо Шин, който превърнал кралството в единна държава с единно управление, армия и законодателство, подобно на съвременните държави.

За да намали опасността от размирици в Окинава, Шо Шин събрал всички князе (андзи) в Шури и издал "Указ за оръжията" (кинбу), с който се забранявало носенето на оръжия и притежаването на значително количество оръжия. В резултат кралската армия станала единствената войска в Окинава.

През 1609 г. кралство Рюкю, което дотогава съществувало като независима държава, било окупирано от японския принц Сацума и останало васално до 1879 г. когато, след революцията Мейджи, Окинава била присъединена към Япония. Независимо от това, за целия период от 1609 г. до 1879 г. японското присъствие на Окинава било минимално, за цялата страна имало едва няколко десетки самураи и повечето от тях живеели в столицата Шури. Японското правителство потвърдило указа на Шо Шин против оръжията, като добавило допълнителни забрани за вноса на оръжия и притежанието на огнестрелни оръжия. Окинавските благородници обаче имали право да носят мечове, а на членовете на кралската фамилия и принцовете дори били позволени и ловни пушки.

В книгите за карате често пише, че бойните изкуства на Окинава са били развити от селяните, но подобни твърдения не почиват на здрава логика. Окинава никога не е била богата страна, а японската окупация в началото на 17-ти век довела до още по-пълното й обедняване. Селяните се трудели от изгрев до залез за едната си прехрана - гладът и изтощението били често срещана причина за смъртта чак до средата на XX век. Те не разполагали нито с времето, нито с енергията да практикуват бойни упражнения и да развиват сложни бойни изкуства.

Окинавските бойни изкуства са били създадени от благородниците. И докато аристокрацията (кадзоку) - принцовете и князете - практикували бойните изкуства по-скоро като хоби, за благородниците на служба (судзоку) владеенето на прийомите на ръкопашния бой било насъщна необходимост: много от тях работели в армията и полицията, като събирачи на данъци и т.н. Един поглед към генеалогията на практически всеки стил окинавско карате или кобуджуцу показва, че или основателят на стила е произлизал от благородническо семейство, или е изучавал бойни изкуства в такова семейство.

Разбира се, тук всеки, запознат с арсенала на окинавското кобуджуцу има право да се запита: "Ако създателите на окинавските бойни изкуства наистина са били благородници, които са имали право да носят мечове, защо им е било нужно да измислят прийоми за бой със сърпове, весла, мотики и други селскостопански предмети?". Този въпрос занимаваше дълго време и автора на тези редове, докато стигнах до следното обяснение:

Служещите окинавски благородници заемали или държавна, или военна служба ("защитавали закона и поддържали реда"), като се препитавали със заплатата, плащана им от краля. Нямали и не можели да имат други източници на доходи - законът го забранявал. На определен етап обаче заплатата се оказала недостатъчна за издържане на семейство. Много от благородниците изпаднали в крайна бедност. За да се реши този проблем, през 1724 г. на благородниците било разрешено да се занимават с търговия, занаяти или земеделие - и много семейства, за да осигурят прехраната си, се принудили да станат фермери. А след още половин столетие, през 70-те години на XIX век, след революцията Мейджи, окинавските благородници, подобно на японските самураи, били лишени от всякакви привилегии (включително и правото да носят мечове) и от заплата. Ако сте чели "Отнесени от вихъра", сигурно си спомняте как довчерашните аристократи са били принудени да стават продавачи и хлебари, за да не умрат от глад. Така стояли нещата и на Окинава: членовете на кралското семейство работели като превозвачи и нощни стражи, князете цепели дърва и продавали на пазара прасета ... Започнало масово преселение на благородниците на село. Селяните изобщо не били щастливи с новите си съседи, опитвали се да ги прогонят от земята, която считали за своя, често нещата опирали до бой... Нивото на престъпността в страната, където храната била истинска ценност, нараснало чувствително. Така че на "принцовете-фермери" им се наложило да си припомнят бойните умения.

Естествено, потомците на благородните фамилии предпочитали да използват в боя не голи ръце, а меч - но били лишени от правото да носят оръжие. А какво прави воинът, останал без обичайното си оръжие? Опитва се да се въоръжи с това, което му е под ръка! Шаолинските монаси изобретили прийомите на боя с кошчета и чехли; нинджите се научили да убиват опонентите си с пръчки. А окинавските благородници, лишени от привичното си въоръжение, превърнали в оръжия всевъзможни "подръчни средства".

Тояги и пръчки с различна дължина (двуметровия рокушакубо, еднометровия джо, половин метровия ханбо и др.) винаги са се използвали като помощно средство, така че те първи били приспособени за бой. От вниманието не убягнали и дръжките на домашната мелничка (тонфа), сърповете (кама), веслата (екю), мотиките (кува), куките (нунти-бо), както и други предмети, които можели да се използват ефективно в боя. Две пръчки, свързани с въже, сигурно също са привлекли нечий поглед. Боецът ги размахал няколко пъти, представил си как размазва главата на противника с тях, помислил как най-добре да преправи попадналия в ръцете му предмет в оръжие - и на света се появило нунчаку.

Нунчаку не е било особено популярно оръжие - за това може да се съди по факта, че не се е запазила нито една традиционна ката с нунчаку (за сравнение има над десет кати с тояга). Причината за слабата популярност на нунчаку навярно е ниската му ефективност при стълкновение с противник, използващ тояга или друго дълго оръжие, да не говорим за меч. От друга страна, човек, умело боравещ с нунчаку, с лекота може да обърне в бягство няколко невъоръжени или въоръжени с ножове или боксове противници. Затова и тогава, както и в днешно време, нунчаку се използва главно като средство за самозащита от хулигани и грабители.

Подобно на нунчаку оръжие съществува на практика във всички развити бойни изкуства. Ще посоча само някои от тях: китайски ерджегун, филипински табак-тойок, корейски санджулбон, европейски боен цеп - всички тези оръжия конструктивно са сходни с нунчаку. Някои от тези системи просто са заимствали нунчаку от кобудо, като например във филипинските бойни изкуства - техните чако, табак-тойок и драй боло представляват нунчаку, но изработено от местните видове дървесина. Други бойни изкуства използват собствено верижно-пръчково оръжие, отдавна приспособено в този регион - като например шаолинския санджегун или европейския цеп. Популярността на нунчаку сега е толкова голяма, че рядко някое нововъзникнало бойно изкуство пропуска да го включи в арсенала си. Дори съм виждал брошури в една от новите школи по псевдо-старинни псевдо-руски бойни изкуства, в която се твърдеше, че нунчаку са били обичайно оръжие за древните руси - но това е по-скоро в сферата на куриозното.

Заради простотата на изработката, ефективността при уличен бой и широката известност, получена от филмите на Брус Ли, в днешно време нунчаку се радва на втори живот. Сега нунчаку е едно от най-популярните хладни оръжия след ножа и полицейската палка.